Думите са вектори.
Думите са квантов скок.
Кажеш ли ги твърде рано…
губиш жизнения поток.

Случвало ли се е да изречеш мечта,
и в мига да усетиш как губиш света?
Как намерение крехко, едвам зародило,
изтича през устните, на прах се разбило
Аз търсех в очите на другите бряг,
купувах си сигурност, трупах си мрак.
Продавах на дребно своя личен престол,
и цветето давах на чуждия произвол.

Носи мълчаната вода до дома си.
Не давай на никой свещения храм.
Не хвърляй зърното на чуждия вятър,
то трябва на тъмно да изникне там.
Мълчанието вече не е празнота,
то не е стена, не е самота.
То е гравитация. То е корен и власт.
Алхимия чиста във светът вътре в нас.

Споделях планове, търсех награда,
допаминът крещеше в изкуствен екстаз.
Но както в Писанието точно се казва:
"Те вече получиха слава от вас."
Усилие няма, когато умът е заситен,
либидото гасне пред чуждия взор.
Аз бях режисьор от тълпата изпитан,
но всъщност бях пленник във техния двор.

Носи мълчаната вода до дома си.
Не давай на никой свещения храм.
Не хвърляй зърното на чуждия вятър,
то трябва на тъмно да изникне там.
Мълчанието вече не е празнота,
то не е стена, не е самота.
То е гравитация. То е корен и власт.
Алхимия чиста във светът вътре в нас.

Има сенки, които се борят в пустиня.
Не буди своя змей пред цялото село.
Когато две рани се срещнат дълбоко,
резонансът на травмата удря жестоко

Не мога да тръгна и да гледам назад,
към призраци мъртви от стария град.
Не искам да стана аз стълбът от сол,
да дам на Персоната своя престол.

Да не будиш уроки пред чужди очи,
да научиш ума си накрая да мълчи.
Да оставиш старото Его да спи,
докато Сянката в центъра се претопи.
В мрежа от смисъл за новия век,
връзката иска завършен човек…
Ковачът нагрява студения метал.

Щом огънят малък е – само пращи.
Щом огънят гладен е – моли, крещи.
Но щом пещта стигне най-бялата жар,
тишината се спуска – истински дар.

Тя става тиха. Тя става едно.
Посято на тъмно, покълнало зърно.
Вече не разказваш историята на глас.
Ти ставаш историята. Вътре във нас.

Богомил Цонев